Задушница – да се задушиш от масова емоционална недостатъчност

62

Емоционална недостатъчност – почти същото като сърдечната недостатъчност, но в случая душата толкова да не може да си поеме или издиша нужното, че чак разума сътворява глупост след глупост. Духовния дебит е тотално занижен, че и тук-там занулен.

И акцентът не е само в масовото спамене и споделяне на тематични картинки във фейсбук.

Този масов страдателен синдром причиняващ мощен организиран задух и системен духовен застой с мисловна дисфункция е поне 3 пъти в годината – на Задушница. Сериозните странични ефекти са – от това да се оставя храна по гробовете, защото починалите щели да дойдат да се нахранят… (да се чудиш чак, защо като ще идват няма да го направят в дома си, а на гробищата) до това, че достатъчно добре ги „нахранваме“ като постоянно напомняме на всевишните сили, че са грешни, повтаряйки „Прости им Боже“ или „Бог да ги прости“. Сякаш е много важно да ги тормозим и там където и да са, като им натякваме „грешни сте, затова ще се молим да ви се прости“. А дали (все още) са грешни… никой не се замисля. Но, нали ние хората сме съдници повече отколкото каквото и да е друго, защо да не напомним на Господ, че най-близките ни са грешници. И все така да му се молим да им прости – година след година… колко години поред…, сякаш Той не помни ли или не иска да им прости. А, ако отдавна им е простил? Не искаме да го приемем ли? Някак не ни е комфортно близките ни да са вече с простени волни и неволни грехове или какво? Сигурно е трудно да се изрече „вие вече сте без грехове, ако някога сте имали, но простете нашите към вас, ако не сте“.

Както и да е. Това е „малкият Дявол“ по време на Задушница. По-едрата хронична несъстоятелност на мисълта ни е, когато изричаме „лека му пръст“ или „мир на праха му“. Кое е най-важното – да не му тежи пръстта на мускулите ли или на какво точно? Или да наречем близките си прах, дори и те да са кримирани. Какво по-уважително и обично да помислим за физическото им състояние и да го споменем неясно точно защо и по странен начин.

„Да почива в мир“ пък е толкова снизходително, че чак надменно – от нас да мине, нека си почива и то ето така – в мир. Ама така да си почива, че ние да напомняме, че сме съгласни с това. Поне 3 пъти в годината – драматично ритуално на Задушница. Това сякаш е толкова смислено, колкото това да събудиш някого, за да го попиташ спи ли.

„Мир на душата му“ като че ли е най-нежно и приемливо, особено ако не е само изречено, но и сме се постарали, тези любими ни души да са наистина доволни или поне спокойни за нас. Поне като не им пречим да си живеят спокойно, там където са – да не сме им грижа, да го наречем. Особено напомняйки им колко ни е мъчно за тях, как страдаме и други такива състояния, засягащи ни лично, че чак до егоистично. Така и така страдаме, нека и те да страдат, че ние страдаме. Не е трудно да накараш духът на близък човек да се почувства виновен. Въпросът е с какъв мотив?! Това е някак като да казваш на друг, че го обичаш безусловно, пък от време на време да му напомняш, че ти липсва и не можеш без него. Е, значи не е съвсем безусловно щом има някакви зависимости. Или като да показваш обич – с ревност. Сякаш няма други начини. Сякаш пък ревността е обич.

Но може би най-знаково е „Светла му памет“. Какво сега, молим се да не го застигне Алцхаймер или е по-правилно да си пожелаваме „Светла ми памет“, че да не ни застигне нас. И да можем да си спомняме за близките, които вече са в други светове само най-светлите и хубави моменти. И така да покажем (а не просто да изричаме характерни за Задушница фрази) на Господ, че те наистина са повече безгрешни, отколкото каквото и да е друго! Защото дори когато близките ни ги няма на този свят, по някакви човешки критерии, те пак могат да ни правят щастливи, с незабравимите ценни моменти, които са ни причинили.

Пък и нека не забравяме, че между нас има по-мъртви от починалите, а между починалите – по-живи отколкото много от нас.